Преди няколко дни от български сайт научих за арменска болногледачка, която след проверка на инспекцията по труда в Гърция се хвърлила от прозореца на атинска болница, където е работила нелегално. Жената е била заплашена от затваряне за месец в полицейския арест и екстрадиция. За да ги избегне, рискувала живота си. В същия ден от гръцките медии разбрах и за нейната смърт вследствие от нараняванията ѝ.
Била е 50-годишна, почти колкото мен. След 16 години нелегална работа в Гърция и заобиколена от трагични истории на мигранти от цяла Източна Европа, мислех, че нищо не може да ме разтърси. Каква е причината за смъртта на тази работничка? Безработицата, самотата, страха от екстрадиция, безпаричието? Арменките, грузинките и рускините плащат от 3 до 5 хиляди евро, за да дойдат да работят в Гърция и да имат „привилегията“ да направят „свободния избор“ между екстрадицията и смъртта си. Имам много въпроси, но не мога да отговоря на всички тях.
Наетите от роднините болногледачки компенсират недостига на персонал в болниците, както и на средства в социалните служби. Защо преследването на незаконния труд е насочено срещу работничките? Каква е ролята на болниците? Могат ли да контролират наемането на болногледачки от близките на болните? И какви са условията на труд за чуждите нелегални работнички в тези обществени институции?
Тази арменска работничка е една от нас, от стотиците хиляди чужденки в Гърция, които чакаме да ни потърсят за нелегален, несигурен труд на непълен работен ден или с извънредно работно време. Работата изисква да поемаме изключителна отговорност за тези, за които се грижим. Това води до риск да изгубим работата си, колкото и нископлатена и трудоемка да е тя. Болногледачките, които през седмицата сме ту детегледачки, ту чистачки, понякога хамали, поемаме и страхотен риск за своето собствено физическо и психическо здраве.
От години спрях да работя като болногледачка, защото вече издържам само себе си и не се налага да правя толкова компромиси, за да помагам на семейството ми в България. Но познавам добре същността на грижата за болни и възрастни хора в гръцки обществени и частни болници, както и в старческите домове. Щом болен човек влезе в някоя от тези институции, близките му се сблъскват с неспособността си да полагат сами адекватни грижи за него или нея, както и с реалността на недостатъчния брой медицински сестри и санитарки (последните работят само през деня).
Проблемите в болниците насърчават жестока конкуренция между местните, професионални медицински сестри и нелегално работещите болногледачки, на които се заплаща на час. Вторите, по-често чужденки, не са преминавали през тримесечните обучения срещу 3000 евро (толкова е доходът им за половин година). Последното обаче не означава, че мигрантките са неквалифицирани – напротив, и затова те продължават да бъдат търсени от близките на болните гърци. Ожесточената конкуренция между местни и чужди работнички е породена от ниското заплащането за труда и на двете групи работнички. Шест часа работа на местните медицински сестри струват 75 евро и наемането им е опосредено от болницата. Затова болницата прибира половината от тази сума (бел.ред. – В случая гръцките болници са само посредник при наемане на външен персонал, срещу което си удържат комисионна. Всяко отделение си има списък с „лицензирани“ болногледачки на разположение и когато роднините на пациент поискат такъв човек, от болницата го ангажират като си удържат такса за посредничество).
Близките на болните често прибягват до услугите на незаконните бюра по труда или ползват лични контакти, за да открият чужденки, на които да плащат значително по-малко. За 12-часова смяна чуждите болногледачки получаваме между 30 и 50 евро. Това обаче означава по-малко работа за местните сертифицирани болногледачки. Често те подават сигнали срещу чуждите работнички до Инспекция по труда, за да се „отворят“ работни места. Тези случаи понякога имат трагичен край. Дали сигналите са наистина подадени от местните работнички или тези истории са плод на страховете на мигрантките, е от малко значение. Болницата нито забранява полагането на нелегален труд, нито пък насърчава узаконяването на труда на чуждите работнички.
Болногледачки, които работят на месечни договори в болницата, ги извоюват с цената на рушвети и подаръци за старшата сестра на отделението, секретарката и т.н. Докато болногледачките с договор работят по 8 часа на ден, положението с работното време на незаконните работнички е много по-тежко. Дванайсетчасовите смени са като ад – от 8 часа вечерта до 8 сутринта. Такова дежурство обърква усещането ти за време и пространство. На кой автобус трябва да се кача сутринта, за да се прибера вкъщи? Кой ден от седмицата е? Сигурно няма и да спя заради преумората. Денят, изпълнен с пиене на кафе, завършва в болницата, отново в 8 часа вечерта. Този тип труд е емоционално и физически изтощителен, а продължителността му го прави почти невъзможен за дълго време.
Последното ми дежурство беше в голяма обществена болница в Атина. Бях на работа от 7.45 сутринта. Измих, преоблякох и нахраних възрастната жена, за която се грижех. Малко след това дойдоха санитарките, за да почистят стаята. Помолиха ме да изляза, бях в коридора около 20 минути. Когато се върнах, говорих с бабата. Време беше за визитацията на лекарите. И беше отново мой ред да стоя права цял час в коридора. После дойдоха и медицинските сестри, а след това стана време за обяд. Нахраних бабата, но състоянието ѝ внезапно се влоши. Извиках отново сестрите, които бяха претрупани с работа. Дойдоха след около половин час, за да констатират, че трябва да бъде извикан лекар. През това време тичах напред-назад, търсейки свободен лекар. Открих стажант, който предписа вливания, за които не можеха да открият вена. Бабата изпадна в кома, а аз бях в шок. С нея прекарвах по 10 часа на ден в последните 8 месеца в частна клиника и бяхме привързани една към друга. Бабата дойде на себе си и ме изгони от стаята, но сестрите ме задължиха да остана и да помагам. Бабата беше разбрала, че си отива и не искаше да съм там, за да преживея това, което последва. Сестрите ми наредиха да позвъня на роднините. Беше 18.30 ч., прекарах деня на крак и на чаша кафе, без вода, без храна. Усещах, че ще припадна. Събрах сили и говорих с роднините през сълзи: „Василики си отиде“. Не си спомням много след това – как се прибрах, какво правих цяла нощ. В паметта ми е останало само решението никога повече да не работя в болница.
Но това са само моите лични истории, и тези на приятелите ми. От птичи поглед се виждат и част от причините за нашето страдание – а то се корени и в страданието на местните работници и пенсионери.
На документи Гърция въвежда универсално здравеопазване в началото на 80-те години на миналия век, но наследствата от тази придобивка изчезват много бързо, особено напоследък (от 2009 до 2015 г. разходите за здравеопазване падат с 5.9%). Бяха въведени строги мерки за икономии в здравеопазването, уж за да бъде спасено. Но това, разбира се, все повече се отразява негативно на достъпа до здравни услуги за хората с по-ниски доходи, както и на качеството им. Гърция заприличва на България – и тук все повече се увеличават личните разходи за здраве, не само защото се вдигнаха цените, но и понеже все по-малка част от лечението се покрива от осигуровките. Постъпленията от тях също намалямат заради голямата безработица. А и все повече лекари и сестри напускат обществените болници.
През последните години намаляха и драстично пенсиите в страната – за някои групи от хора дори с по 40-50%!. Това орязване беше оправдано по следния начин: по-малко вероятно е възрастните хора да обеднеят, за разлика от работещите. Но как може да си позволиш да плащаш достойна заплата на болногледачка в болницата, ако доходите ти са спаднали наполовина? Възрастните гърци, за които се грижим, отрано събират пари за „апоклистики“ (медицински сестри), подобно на българските спестявания за погребение.
Надявам се политиците да обърнат повече внимание на хората, полагащи уж нискоквалифициран труд – хилядите болногледачки, помощен персонал, детегледачки. Отношенията между чуждите работнички и шефовете тук са неравни и исканията за трудов договор никога няма да бъдат изпълнени без политическа воля. Тя е нужда, както за узаконяването на нашия труд, така и за общодостъпни грижи за болните и децата.
About The Author
